Историята на един народ - възходите и спадовете в съдбините му, народните тревоги и въжделения са винаги свързани с пътя на изграждане на светлите му личности. Това са неговите кумири, тези, които обединяват народния живец. И ние, българите, имаме своя предтеча Левски - човек от плът и кръв, с истински свободен дух, който се ражда преди 187 години. „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милият си род.”

От известно време в средите на изследователите на неговия живот и дело все поутвърждаващо се тълкуват различни възможности относно годината на раждане на сина на Иван и Гина Кунчеви. Досега тя се възпроизвежда не чрез автентични документални свидетелства, а по спомените на негови близки родственици, които са записани след 1878 г., „Постигнатата роднинска уговорка постепенно се вписва във формиращия се тъкмо в края на ХIХ в. „официален“ романтично-героичен разказ за доосвобожденската ни история и придобива аксиоматично звучене“ и относно събитията от живота на Апостола – бележат в своя статия проф. Пламен Митев и османистът д-р Григор Бойков. Въз основата на регистър за мъжкото население на Карлово, съхраняван в Османския архив на Истанбул, двамата обосновават тезата, че Васил Иванов Кунчев най-вероятно е роден през 1840 г. Най-ранният османски писмен извор (списък на наличното мъжко население), в който поименно е споменат бъдещият Апостол, е регистър от 22 януари 1844 до 9 януари 1845 г. Османските служители проявяват „по-голямо усърдие при регистрацията на децата, момчетата и младежите“, които са бъдещите военни попълнения в турската армия. Бащата, гайтанджията Иван Кунчев, е отбелязан с възраст 40-годишен, а като членове на домакинството му са вписани синът му Васил на 4 години и другият му син - [Х]ристо, на 2 месеца. Тоест в периода 1840 – 1844 г. Иван става баща на двама сина.

За раждането на Васил Левски към 1840 г. насочват и мемоарните бележки на Панайот Хитов, Васил Стоянов, Христо Иванов – Големия. А арестуваният в края на декември 1872 г. заедно с Апостола в Къкринското ханче Никола Цвятков свидетелства пред летописеца на Ловеч и Ловешкия революционен комитет д-р Параскев Стоянов - при първия им разпит в Търново Левски твърди, че „бил 32-годишен“. Това твърдение отново насочва към рождена година 1840-та. Тази нова фактология „тепърва трябва да се променя“ и да се „утвърждава“ в националния календар и в учебниците по история. Така към утвърдения от Стоян Заимов точен ден 6/ 18 юли трябва да се прибави ревизираната рождена година 1840-та и да обобщим, че Васил Левски - Апостола на българската свобода, е роден на 6/18 юли 1840 г.

Проф. Вера Бонева счита, че „тази датировка не променя по никой начин представата ни за публичната биография на възрожденеца. Доближава ни обаче до историческата истина, което за нас като професионалисти е много важно. По отношение на официализирането на въпросната година в публичното пространство – включително и в учебниците по история, нещата са много по-трудни от направеното за датировката. Защото освен реалност, има и културна памет, която включва местни легенди, клишета на масовото съзнание, политики на управляващите държавни структури, дейности на медиите и на гражданския сектор”.

Вече 187 години величието на Васил Левски не само като личност, но и като политик, е съхранено в паметта на народа ни. У него, много повече от идеологията му, прозира човекът, духовността му, същността му на българин и християнин. Той има „уникална способност да убеждава със слово и личен пример”.

КАТО БИБЛЕЙСКО ПОСЛАНИЕ НА АПОСТОЛ и до днес той продължава да ни убеждава с думите си:

Аз съм посветил себе си на отечеството си да му служа до смърт и да работя по народната воля. Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка. Братя, възобновяването на нашата славна държава, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество България, най-после, за да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора. Какво искам повече, като гледам отечеството си, че е свободно? Нали това ми е предначертанието днес за него? Не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко! И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа. Решили сме се вече и веднъж завинаги ще принесем жертвата на народния ни жертвеник пред олтара на чистата свобода.

Всъщност Левски е един обикновен българин, мъж и човек. Як като балканджия, хубав, като синеок тракиец, одухотворен от големи и силни идеали. Този човек оставя дълбока, трайна диря в българската история, благородна щриха в националното съзнание. Доказателство за всичко това е неговият живот.

Житийна летопис на българския апостол Дякон Игнатий Левски

18 юли 1837(1840) г. - една седмица след Петровден в Карлово се ражда Васил Иванов Кунчев от баща Иван и майка Гина, православни българи.

1851 г. - остава сирак на четиринадестгодишна възраст. 7 декември 1858 г. - замонашва се в Сопотския манастир „Св. Спас” с духовното име Игнатий. 1859 г. - Игнатий е ръкоположен за дякон и служи в черквата „Св. Богородица” в Карлово по настояване на вуйчото х. Василий, който като калугер в Хилендарския манастир е изпратен за проповедник и таксидиот в Карлово и околностите му.

Април - септември 1862 г. - участва в първата Българска легия на Георги С. Раковски и в боевете при Белградската крепост.

1863 – 1864 г. - завръща се към монашеството.

19 април 1864 г. - навръх Великден, Възкресение Христово, захвърля расото и се разкалугерява, сам отрязва косите си. Два пъти Васил Иванов Кунчев посяга към ножиците, за да отреже калугерската си коса. Първият през пролетта на 1862 г. на път за белградската легия на Раковски и вторият – на 19 април 1864 г., навръх Великден. И този път – завинаги, защото вече се е посветил на най-великото дело – свободата на Отечеството.

1864 – 1867 г. - посвещава се на учителското просвещение.

Април – август 1867 г. - байрактар на четата на войводата Панайот Хитов.

Декември 1868 г. - двамата с Христо Ботев живеят в запустяла воденица край Букурещ, за което поетът-революционер пише: „Приятелят ми Левски е нечут характер. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел. Приятно е човеку да живее с подобни личности”.

1868 – 1872 г. - Апостолското пътуване на Левски в Българско, чието Евангелие и Нов завет са българската духовност и свобода.

11 декември 1868 г. - получил малка парична подкрепа за своите замисли, Левски потегля през Цариград за България и предприема първата си обиколка. До 24 февруари той обикаля Тракия и Мизия.

Февруари 1869 г. - по време на първата си обиколка в България с проучвателна и агитационна цел посещава различни селища на юг и север от Балкана, между тях и Габрово. Историографите Гъбенски отбелязват, че преоблечен като светогорски монах, той влиза в Кръстниковия хан. През деня пее в черква и обикаля, за да събира помощи от еснафите и търговците, среща се и с чорбаджиите Манафовци. А вечерта в една от одаите на хана има разговори с младежите Гаврил и Георги Кръстникови, Еким Цанков, Замфир Петков и Тотю Иванов, за да ги посвети в тайната на своите намерения – да положи основите на комитетска мрежа в Габрово и Габровския край.

Май 1869 г. - второ посещение в Габрово, когато един търговец влиза в града откъм горния му край („Кирчо махлеси”), като пренощува в хана на Илийца Пъпката (по-късно сградата на „Индустриална стопанска асоциация”). На другия ден Левски посещава Теофиловото кафене при Ганчо Стамболията, пие кафе и пита за Петко Аврамов, с когото се запознава в Пловдив. Тогава към дружинката е привлечен и младият Никола Иванов Рясков.

25 септември 1869 г. - замисля организирането на събрание в Галац с представители от Търново, Лясковец, Габрово, Трявна, Сливен. За целта на 6 септември Васил Левски пише писмо до съратника си Христо Иванов – Големия в Търново, като му нарежда да влезе във връзка с дейци от посочените селища, които да изберат и изпратят свои пълномощници за насроченото събиране. Втората половина на 1870 г. - съпроводен от Матей Преображенски, при третото си идване в Габрово Левски полага основите на частен революционен комитет с името Перун. От краеведски източници има податки, че при престоя си той отсяда и в Девическия манастир. Един спомен на монахиня Христина (документално досега непотвърден) е свързан с времето (вероятно през 1870 г.), когато при една от поредните си обиколки Левски посещава Габрово за трети път, преоблечен като свещеник. Когато той е в манастира, въоръжени турци идват да го търсят. Разтревожена, монахинята почукала на вратата на одаята да бяга. „Те ме виждат, но не ме познават, не бой се!” - отвърнал той и през прозорчето се спуснал във върбалака край Янтра.

6/7 октомври, до края на декември 1871 г. от Ловеч през Троян – Карлово Апостола посещава отново редица селища от двете страни на Балкана. Доизграждане и укрепване на комитетите, набиране на средства, осигуряване на доверени хора - са задачите, на които през 1871 г. подчинява поредния си агитационно-организационен маршрут.

11/12 ноември 1871 г. - придружен от двамата си помощника - Ангел Кънчев и Димитър Общи, в Габрово пристигат откъм Трявна. Апостолите организират две събрания с местни дейци, събират пари. Това посещение е вписано в личното тефтерче на Апостола, в което срещу Габрово са отбелязани имената на Христо Петков Манафов, Досьо (Теодосий) Драганов и Колчо Дървото. Първите двама са уважавани граждани и известни училищни настоятели. А последният е от дейците сподвижници още от времето на Г. С. Раковски и член на тайния комитет, учреден в Габрово в началото на 60-те години. Заможен и влиятелен габровец, след Освобождението изтъкнат общественик, Христо Манафов придружава Апостола при обиколките му из Габровско.

13/14 ноември 1871 г. - от Севлиево, където пристига с помощниците си, изпраща писмо до Габровския революционен комитет.

22 март 1872 г. - петото пребиваване на Васил Левски в Габрово е също документирано в джобното му тефтерче. Сред вписаните разнообразни сведения, данни и факти, свързани с живота и революционната му дейност през периода 1870 - 1872 г., срещу датата са отбелязани направените при престоя му в Габрово разходи за маслини, хляб, ябълки – 2 гроша.

25 – 26 декември 1872 г. - Рождество Христово. Левски е в Ловеч, за да скрие тайните книжа на българските комитетски дейци след обира на турската поща от Димитър Общи през септември с. г. и разкритията, които той прави след залавянето му. Вечерта на 26 декември към 10 ч. пристига в Къкринското ханче.

27 декември 1872 г. - призори е ранен при опит да напусне ханчето, заловен е от турски заптиета и откаран в Ловеч. Изправен пред Извънредния турски съд, Апостола не потвърждава нищо от големите разкрития, направени до неговото залавяне, нито издава нещо.

14 януари 1873 г. - Васил Дякон-Левски е осъден на смърт чрез обесване като организатор на замисления български бунт.

След залавянето той мисли дълго върху тоя неизбежен час. Пред погледа му се явяват отново лица и моменти от живота му, зазвучават изказаните вече думи: „Чисто народният човек се бори, докато може..., ако не сполучи..., трябва да умре в народната си работа”. Чрез своя кратък, но целенасочен живот и осмислена дейност Левски си извоюва определено място в историята ни, а чрез нея и в паметта на поколенията, той присъства и в съвремието като синоним на българската национална идентичност.

„Той пръв между нашите дейци съзна великата истина, че за да добие един народ политическа свобода, трябва сам да си я извоюва и спечели; съзна тая истина и пръв се зае да я реализира. Додето другите политически борци работеха отвън, Левски влезе вътре и взе да работи между самия народ. Той тръгна от град на град и от село на село и се залови като древен християнски апостол, с проста, но пламенна реч да учи народа и да му проповядва. Не христова вяра, а свободата и човешки правдини проповядваше новият апостол”, е записал през 1898 г. Тодор Влайков в сборниче със заглавие "Васил Левски".