Анджей Вайда и киното на моралното непокорство

06.03.2021 г. Цветомир Цанков 507 A A A

Огромното филмово наследство на Анджей Вайда свидетелства за таланта на творец, останал неподкупен пред условностите на времето и пред конформизма. За полската култура името на Вайда е съществено за припознаването на една бивша социалистическа кинематография като движеща сила в световния филмов процес.

 

Чрез пиковите филми от началото на своята кариера режисьорът отдава енергията си в първото значително следвоенно течение в бившия Източен блок от средата на 50-те години на миналия век - т.нар. Полска школа. Определяните като “военна трилогия” “Поколение” /1955/, “Канал” /1957/ и “Пепел и диамант” /1958/ налагат стандарт, повлиян от неореалистичните тенденции в италианското кино, но и залагащ на опоетизирането на художествените образи и на средата на развитие на действието. “Трилогията” категорично преобръща представата на публиката за реално случили се събития в Полша по време на Съпротивата.

 

Дързостта на Вайда да "чете" и анализира исторически събития по необщоприети правила остава негова “запазена марка” и през 60-те години. Тя естествено води до спиране на някои негови филми, а дори до краткосрочни творчески изгнания в други страни. Често се налага режисьорът да “облича” своите съвременни послания в дрехите на по-старата полска история, като прави това с постановъчен замах и уважение към голямата литературна традиция на родината си. В това отношение може би най-значима е тогавашната екранизация по романа на Стефан Жеромски “Пепелища” /1965/, заснета не само в Полша, но... и около Плевен. /Любопитен факт е, че архивите на Българска национална телевизия съхраняват тогавашен репортаж за заснемането на “Пепелища”, който не е озвучен заради практиката от онези години новините да се заснемат и монтират предварително, а при излъчването им да се съпътстват от коментаторски текст./

 

Анджей Вайда е в истински творчески вихър и през 70-те години, когато Полша се тресе от стачки и протести, а “Солидарност” с нейния лидер Лех Валенса е в разцвета на своята дейност. Моралното непокорство от дотогавашните филми на Вайда дава етикет на трайна /бих казал и до ден днешен/ тенденция в полското кино нещата да се назовават с истинските им имена и да се изобразяват реалистично, остро критично, “без упойка” /по заглавието на един от тогавашните филми на самия Вайда/.

 

Киното на моралното непокорство затвърждава реномето на поляците като смели бунтари, но и фокусира вниманието на целия свят върху травмите от социалистическия режим в страната. Заедно с емблематични филми на по-младите му съвременници Кшищов Киешловски, Кшищов Зануси, Агниешка Холанд и др. дилогията на Вайда “Човекът от мрамор” /1977/ и “Човекът от желязо” /1981/ успява да зашлеви звучен шамар в лицето на тогавашния социализъм с “човешко” лице. Затова след налагането на Военното положение в Полша през 1981 г. почти всички творци на “морално непокорни” филми са принудени да емигрират от страната за цяло десетилетие. Именно през този период на работа в Западна Европа през 1983 г. Вайда реализира незабравимия “Дантон”, в който Жерар Депардийо реализира едно от емблематичните си екранни постижения.

 

Падането на Желязната завеса връща Вайда в родината му. В последните десетилетия от неговия живот творбите му носят носталгията към миналото, но не престават да бъдат максимално критични към по-старата и по-новата полска история. От гигантския тричасов филмов прочит на класическата поема на Адам Мицкевич “Пан Тадеуш” /1999/, през безпощадния “Катин” /2007/ и до финалните си киноопуси “Валенса: Човек на надеждата” /2013/ и “Остатъчни образи” /2016/ Вайда не изостава от авангарда на световните кинорежисьори, като до последно не изневерява на морално непокорния си характер и на творческия си натюрел.